Няма абсолютна истина.Някои хора са доста обективни,и все пак никога не можем да сме сигурни,че знаем нещата с точност.А и как бихме могли,след като се касае за друг човек,не за нас?Може да познаваме себе си,но сме наивни да мислим,че можем лесно да опознаем и другия.В повечето случаи грешим в преценката си,направлявани от предразсъдъци,стереотипи или чиста злоба и омраза.
Давам за пример българските медицински сестри,които престояха в либийски затвор близо десет години. След завръщането им страстите се отприщиха толкова необуздано,че да не повярваш. Сякаш никой не помисли да им съчувства.Бързаха да ги нападнат и да недоволстват. Но някой от всичките тази злобари замисли ли се за момент,че може и да греши? Много невинни хора влизат в затвора, защо и с тези жени да не е било така?Защо набързо бяха заклеймени,вместо да се допусне, че е възможно да са несправедливо осъдени?
В живота няма само черно и бяло.Никой не е само лош или само добър.Подобно възприемане на света е смешно и детинско.Всички сме хора,всички грешим и е добре за нас да не го забравяме и да се изживяваме като носители на абсолютната истина и правда.Социализмът отдавна отмина.Истината вече не е само една,и слава богу.Върховна арогантност е да си мислиш,че знаеш как стоят нещата с някого.Защото не знаеш всъщност.Особено за човек, който не ти е близък или роднина,а непознат.Да допускаш,че си наясно със същността му е все едно като да се мислиш за Бог.Така че цялата претенция,че знаем какъв е някой,може да ни направи лоша услуга.
Няма коментари:
Публикуване на коментар